1.1. Моята история

Здравейте! Казвам се Ясен. Като за начало на моя кратък разказ ще разлая кучетата с един скандален факт за мен – аз не съм лекар! По образование съм инженер със специалност дизайн. Досещате се, предполагам, това е свързано с постоянна работа на компютър, но дори и когато не е свързана с компютър, погледът ми не стига на повече от метър пред очите. Това, разбира се, е най-краткият път към късогледство, но при мен (както и при повечето хора) този път всъщност започна още в основното училище.
Бях 11 годишен, когато забелязах, че гледайки към календара на стената в моята стая от максимално разстояние вече не виждах ясно цифрите. Притесних се, защото знаех, че на редовните прегледи в училище това ще се разкрие и ще ми надянат очила. Като цяло тогава очила носеха само най-задръстените деца и зубрачите. Тук е моментът да кажа, че бях от добрите ученици – прилежен, почти примерен, но все пак не бях зубрач. Важното в случая е, че прекарвах повече време в четене на букварчетата и по-малко в занимания на открито. На първия преглед успях „да мина метъра“, но постепенно зрението ми се влоши още малко и вече се налагаше (а много мразех) да сядам на първите чинове, за да виждам какво пише на дъската. Ако по телевизията даваха филм със субтитри, трябваше да сядам все по-близо до телевизора и т.н. Като цяло с навършването на 13-годишна възраст необходимостта от решаване на проблема с влошеното зрение надделя над моята неприязън към очилата.
След стандартен преглед при очен лекар в Курортна поликлиника (Варна) се стигна до първата рецепта – очила с диоптър и за двете очи по -0.50 D. Бях възхитен от това колко хубаво виждам с тях, въпреки че с -0.75 D виждах още по-добре, дори най-долния ред на зрителната таблица, но офталмоложката каза, че по-слабите очила са за предпочитане. Каза също, че не трябва да нося очилата постоянно, а само като гледам телевизия или чета нещо на дъската. Сега осъзнавам, че с това ми е направила услуга, макар и само до известна степен (както ще разберем по-нататък). Аз спазих препоръките и не носех очилата постоянно, но в същото време в ежедневието продължаваха да преобладават дейностите с гледане на близко разстояние. Появи се и първият ми компютър… ах, колко безсънни нощи със зачервени и насълзени пред монитора очи!
Годинките си минаваха, от време на време ходех на очни прегледи, съответно от време на време ми добавяха по четвърт диоптърче я на едното око, я на другото, я на двете… На 25-годишна възраст ми откриха астигматизъм и, разбира се, тази „екстра“ също беше включвана в новите ми рецепти. Вече бях притежател на очила с диоптри -1.00 D сфера и -0.50 D цилиндър за лявото око и -1.25 D сфера и -0.75 D за дясното. Не знаех какво точно е астигматизъм, но забелязах, че стъклата на очилата ми стават все по-криви, а с това се кривяха и образите по периферията им.
На 28 години реших, че ще сложа край на неудобствата от носенето на очила (изпотяване на стъклата, зацапване, неясен образ при гледане извън стъклата и т.н.), както и факта, че ми разваляха хубавото лице! :) Да, мислех си за лазерна операция, но само си мислех, защото първо, че беше скъпо и второ, че имам страх от лазери, болка и т.н. Добре, че финансовата страна ме спря, защото тогава не знаех колко рискове, проблеми и необратими последствия носи със себе една лазерна корекция. Купих си лещи. За щастие диоптрите ми все още бяха под -2.00 D, което ми позволяваше да нося лещи само със сфера (без корекция на астигматизъм!). Като изключим (отначало) трудното поставяне, други недостатъци на лещите не виждах. Беше ми удобно с тях – сутрин слагах, вечер махах, а през деня нищо не ми пречеше – нито рамки, нито запотени стъкла. Естествено, имаше и неприятни моменти: нерядко очите ми се зачервяваха много и се налагаше да не нося лещите по 1-2 дни или ми влизаше прашинка в окото, разместваше се някоя леща и т.н., а не винаги това става в момент, в който хигиената е на достатъчно ниво, за да си „бъркам“ в очите. Всъщност сравнително бързо свикнах с тези несгоди и ги приемах като нормална част от живота на цокера (в гимназията „цокер“ наричахме тези, които носеха очила, в това число и аз). Сега вече зная какъв е най-коварния недостатък на лещите по отношение на влошаване на зрението – лещите се слагат сутрин и се махат вечер, т.е. дори за гледане на близки разстояния, на които вижда ясно и без корекция, аз гледах с лещи за късогледство. Това е голям бич за очите и след първото ми увеличение до -1.50 D за ляво око и -1.75 D за дясно, при второто увеличение вече преминах границата от -2.00 D, което означаваше, че вече трябваше  да си купувам т.нар. торични лещи (с корекция на астигматизъм). Тези лещи са доста по-скъпи, затова офталмоложката предложи да си вземам торична леща само за по-слабото око, а за другото – обикновена. За съжаление при тази схема изобщо не се чувствах добре и виждах някак странно – заради голямата разлика в корекцията на двете очи. Всъщност така и не си купих торични лещи, носих си старите, обикновени асферични. Не виждах кой знае колко добре, никак даже, но поне не се чувствах като пиян. На прегледа очната лекарка ми каза да помисля за лазерна корекция, при което аз отговорих „Не зная, чувал съм противоречиви мнения“. Казах това умишлено, сякаш подсъзнателно исках тя да ме убеди, че трябва да се оперирам, но вместо да ме убеждава, тя рязко смени темата, а за мен това беше достатъчно красноречиво, за да не мисля за лазерната хирургия, като за възможно решение.
През февруари 2015 г. се сетих, че преди време бях открил една книга с упражнения за очи. Бяха минали повече от 2 години откакто знаех за тази книга, бях я разглеждал неведнъж в магазина, но така и не се реших да си я купя. Трудно ми е да кажа точно защо, може би от една страна, защото преди не мислех, че имам някакъв сериозен проблем, все пак много хора носят очила и си живеят така. Освен това, тези упражнения ми изглеждаха много времеемки и някак си… несериозни. Просто не ми беше дошло времето да се захвана с това. Но през февруари 2015 г. то дойде – купих си книгата и започнах да чета с интерес. Научих много неща за устройството на окото, за най-честите заболявания и рефракционни аномалии, за развитието на офталмологията, за ползата от упражненията и т.н. Подредих си упражнения за всеки ден от седмицата, на всеки кръгъл час по едно от сутрин до вечер. Спрях да нося лещите, не слагах и очила.  Още през първата седмица усетих подобрение – със всяко сутрешно събуждане първата ми работа беше да огледам различни обекти в спалнята и забелязвах, че виждах все по-ясно. Бях изключително въодушевен – къде що имаше вкъщи предмети с надписи по тях знаех от какво разстояние мога да ги чета и всеки ден проверявах дали това разстояние се е увеличило. Всеки ден отдалечавах монитора си с по 1-2 cm. от очите, а след първия месец той вече беше толкова назад върху бюрото, че за да не падне на земята, започнах да отдалечавам стола си.
През април същата година вече я нямаше тази еуфория от първоначалните подобрения. Въпреки, че продължавах стриктно с упражненията, прогресът спадна осезаемо. Но все пак го имаше в минимална степен. Месец май беше месец на разочарования – все така усърдно правех упражнения, подменях програмата ежеседмично, но вече резултатът беше една голяма кръгла нула. Нямаше влошаване, нямаше и подобрение – сякаш бях ударил бетонна стена. Озадачен от неочаквания развой на събитията, започнах трескаво да се ровя в интернет за отговори на въпроса „защо буксувам вече цял месец“. Попаднах на каква ли не информация, но най-много съм ценил винаги тази, написана под формата на коментари от обикновени хора, споделящи личен опит. Интернет е пълен с хора, които са готови да ти разказват сладки истории за шарени еднорози и захаросани понита, само и само да спечелят пари от теб. В този ред на мисли, моята мнителност и скептицизъм мисля, че ми помогнаха да отсявам ценната информация от плявата, защото след много четене успях да намеря търсените от мен решения. Решения, които макар и сравнително прости се оказаха работещи. Методи, които съм подбрал, проверил на теория и изпитал на практика и които съм готов да споделя с вас. Но преди това ще отговоря на един въпрос, който съм сигурен, че много от вас си задават:

Нужна ли е толкова информация?


Вашият коментар